Бях в едно мъничко ателиенце за услуги. Усмихната жена на средна възраст ме посрещна дружелюбно и помоли мъничкото момиченце седнало на едни стол на близо да бъде послушно, защото има малко работа.
– Добре, мамо – отговори детето.
Детето беше на 3-4 годинки, лъчезарно, с огромни любопитни очи. С бялото си пухкаво елече и розови нови ботушки изглеждаше като зайче.
Влезе друга клиентка, явно позната, която с много желание се зае да занимава детето, докато майка му работи.
– Скоро ще дойдат да я вземат – оправда се пред мен майката, притеснена, че детето може да ми пречи.
– Ти послушна ли беше днес – питаше момиченцето другата клиентка.
– Да.
– А кой най-много слушаш?
– Леля! Леля Мама!
Бях учудена от този отговор, но реших, че не съм чула, пък и децата как ли не ги говорят.
– Искаш ли да нарисуваме нещо?- продължаваше да го занимава другата клиентка.
– Да!
– Добре, хайде да нарисуваме слънчице. Браво, покажи го на мама.
– Лельо Мамо – виж, виж!
Детето наричаше наистина жената, която мислех за негова майка ту лельо,ту мамо,ту Лельо Мамо.
По-късно разбрах, че момиченцето е взето отскоро от дом за изоставени деца от приемно семейство. Семейството имало и три свои деца и одобряването им за непрофесионално приемно семейство било по програма, по която не им се заплаща за това.
Искрено се възхитих на жената с огромно човешко сърце, готова да приеме за отглеждане освен своите деца и това малко изоставено слънчице, което явно се радваше на голяма любов.
И ми стана тъжно от неговото Лельо Мамо – лельо като лелите в дома, там майки няма, и мамо както на другите три деца в сегашният и изпълнен с любов дом. Пожелах му мислено от все сърце в бъдещия му живот да остане само Мамо и никога повече да не му се налага да казва отново само Лельо.
15.01.2015 г.
Вили Кръстанова
Остави коментар