През един пролетен ден бях на гости в китна селска къща край София. Денят беше слънчев и прекрасен, а градинката пред къщата грееше сресана и пременена като за изложба. На малкото място – около двеста квадратни метра – в правилни редици бяха подредени току що засадените зеленчуци – домати, пипер, краставички. Всичко беше свежо зелено и излъчваше сигурност и благодат.
– Посадила съм сто корена домати – хвалеше се моята домакиня – Повечето са от розовите, дето им казват волско сърце. Имам и от малките червени за лютеница. Имам и пипер в градината. А тиквичките и сините домати още не съм ги садила.
В това време дойде една съседка и помоли за разсад за домати. В малкия разсадник имаше много останали стъкчета, а градинката беше цялата засадена.
– Ще ти дам, но само десетина корена. – каза домакинята.
Изненадах се, защото виждах, че в разсадника има много повече от десет корена домати.
– Защо не й даде повече? – попитах домакинята – Виж колко много има още, за какво са ти? Нали си засадила цялата градина.
– Другите са ми за застраховка – отговори ми тя –Не мога да й ги дам. Пазя си стотина корена, защото някое стръкче може да не се хване, на някое къртица да му прегризе коренчето, а ако не дай си боже удари градушка – всичките ще трябва да ги пресадя. Затова й дадох само десетина, толкова са ми в повече.
Тази дребна случка ми направи силно впечатление и ме накара да се замисля. Разбрах колко много мъдрост, знания и опит можем да почерпим от по-възрастните хора и колко отговорно трябва да се отнасяме към труда и живота си. В къщи много пъти не сме намирали и една филийка хляб грижливо запазена някъде „за застраховка”. Все си мислим, че винаги всичко ще си го има от самосебе си. А дали винаги ще е така?
Разказано за вас от Виолета Кръстанова
Остави коментар