Парченце земя…

– Ето, това е моята нива – казва с гордост клиентката, на която водим счетоводството на магазина и за хранителни стоки и ни показва на GSM- ма си една зелена площ в средата, на която се жълтее тя със светлата си дреха.
– И с какво е засята тази нива? – питаме изненадани ние, защото никак не ни се връзва вида и на спортно гадже на неопределена възраст с къса непокорна червена коса, дънки, някаква интересна торба метната през рамо, удобни ниски обувки и екзотични дреха с представата ни за фермерка.
– С дива пшеница! – отговаря гордо тя.
– Това пък какво е?
– Пшеница, която не може да бъде третирана с нищо и не може да се произвежда като ГМО. Произвежда се в изключително ограничени количества, на малка площ в едно селце и семето за нея е много дефицитно, защото селяните, които го произвеждат просто не го продават.
– А ти откъде взе такова семе?
– Първо се рових се дълго в интернет и не намирах, докато случайно не попаднах на едно съобщение за колективна жътва със сърпове. Човек, ако иска, може да се включи в нея и аз взех, че го направих. Оказа се, че жънат точно такава пшеница.
– И какво, взе да жънеш? Ама ти сърп беше ли виждала? – смеем се ние.
– Не разбира се, но с малко повече усилие и повече усмивки успях да се сприятеля с някои от местните. Беше голямо удоволствие! И падна голям смях за тях да ме гледат с белите ми дънки и бели маратонки как бързо покафявявам до колене от калта останала тук-таме около нивата.
-А семето тогава ли взе?
– Не, не ми дадоха тогава, не искаха да продават. Но като се прибрах се обаждах няколко пъти на тези, с които се запознах и полека лека им спечелих доверието. Повярваха ми, че наистина имам сериозни намерения да засея 6-те декара нива, която имам на село и да започна да отглеждам и аз такава пшеница.
– Явно си ги засяла, щом имаш снимка в зелената си нива.
– Да, успях да купя стотина килограма и ги засях. Нивата ми е до друг голям блок, който се обработва и се договорих да обработват и моето парченце – да ми го орат, засеят и там каквото си трябва. Аз хабер си нямах какво е необходимо, но бях там непрекъснато, качвах се във всяка машина, която влизаше в нивата ми и разпитвах какво точно се случва в момента. И винаги си тръгвах страхотно доволна от там. Тук в София все нещо някъде ме наболява, но отида ли там всичко изчезва, влиза ми аромата на моята нива в душата и всички болки изтрива. Връщам се цялата кална, защото нямам представа какво да облека за на нивата, затъвам с ниската си кола по селските пътища и бутам сама докато я извадя, не се сещам да ям по цял ден, пък и няма какво, ако не съм се сетила да сложа нещо в чантата, но ми е кеф! Събуждам се сутрин и като си помисля за нивата пак ми е кеф. Знам че безброй неща трябва да науча и да направя от тук нататък – да се засее отново всичко, което ще се ожъне, да се сертифицира някъде си този вид пшеница, да се извадят един куп документи, за да може да се продава, но ми е кеф! Защото на моето парченце земя нещо ще се ражда и ще зрее, а в апартамента ми ще ухае на дъхав хляб от моето собствено жито.

Завидях и за уханието на земя изпълнило гърдите и. И също си го пожелах.

                                                                                                                                                  Разказано за вас от Виолета Кръстанова